Реакции на родителите на деца със специални нужди

За да стигнем до това, което родителят може да направи по най-добър начин, нека първо да се спрем на реакциите, които обикновено съпътстват травмиращото събитие:

Реакции на отричане
След като научат, че детето им може да има увреждане, повечето родители реагират по начини, които са споделяни от повечето родители преди тях, а именно чрез отричане: „Това не може да се случва на мен, на моето дете, за нашето семейство”. Отричането бързо се слива с гняв, който може да бъде насочен към медицинския персонал, предоставил за първи път информация за проблема на детето. Гневът може също да присъства и в комуникацията между съпруг и съпруга или с баба и дядо или значимите други в семейството. В началото изглежда, че гневът е толкова силен, тъй като е предизвикан от чувствата на тъга и необяснима загуба, че човек не знае как да го обясни или да се справи с него.

Страхът
Страхът е друга незабавна реакция. Хората често се страхуват от неизвестното. Родителите често си задават следните въпроси: “Какво ще се случи с моето дете, когато стане на пет години, когато е на дванадесет, когато е на двайсет? Какво ще се случи с нея/ него, когато мен ме няма? ” Възникват и въпроси като: ” Ще може ли детето ми да посещава училище като другите деца?”, „Ще бъде ли способно детето ми да обича и живее и се смее и прави всички неща, които бяхме планирали?”

Неизвестността също поражда страх – родителите обикновено се страхуват, че състоянието на тяхното дете може да е възможно най-лошото. Неизбежен е страхът от отхвърляне от обществото. Страхове за това как ще бъдат засегнати братята и сестрите, въпроси за това дали да има повече братя или сестри в това семейство, както и опасения за това, дали съпругът или съпругата Ви обичат това дете.

Тези страхове могат почти да парализират родителя.

Вината
Идва ред на вината – вина и безпокойство за това, дали самите родители са причинили проблема? “Аз ли направих нещо, което да доведе до това?” „Грижих ли се достатъчно за себе си когато бях бременна?”, „Достатъчно ли добре се грижих за жена си когато беше бременна?”, „Когато детето беше много малко не си ли удари главата, като се подхлъзна?”, „ Братчето/ сестрата може да го е бутнало и да не ми е казало?…” Много самообвинения и разкаяние могат да произтекат само от няколко въпроса, свързани с причините за увреждането. Чувство на вина може да се проявяви и в духовни и религиозни интерпретации на вина и наказание. Като следните въпроси: “Защо аз?” или “Защо моето дете?”, много родители се чудят: “Защо Бог е направил това за мен?“, или: “Какво съм направил, за да заслужа това?”

Объркването
Объркването също бележи този травматичен период. Като резултат от неразбирането напълно какво се случва и какво ще се случи, объркването се разкрива в безсъние, невъзможност за вземане на решения и психическо претоварване. В разгара на такава травма информацията, която се получава от съответния специалист, може да изглежда неясна и изкривена. Родителите ще чуват нови думи, които никога не са чували преди, термини, които описват нещо, което не могат съвсем да разберат. Вие полагате сериозни усилия да разберете какво е всичко това, но като че ли не схващате основния смисъл. Често като че ли родителите просто не са на една вълна с този, с който разговарят относно степента на увреждане на детето им. Родителят се чувства безсилен от това, че не може да промени факта, че детето му е с увреждане, но той иска да бъде компетентен и способен да преработва собствените си житейски ситуации. Изключително трудно е в такъв период да бъдеш принуден да разчиташ на решенията, мнения и препоръки на лекари и специалисти, които обаче са напълно непознати, с които все още не е установена добра връзка на доверие.

Разочарованието, че едно дете не е съвършено, представлява заплаха за егото на много родители и е истинско предизвикателство към тяхната ценностна система. Това сътресение на фона на предишни очаквания може да създаде у родителя нежелание да приеме детето си като ценностен човек.

Отхвърлянето
Отхвърлянето е друга реакция, която родителите изпитват. Отхвърлянето може да бъде насочено към детето или към медицинския персонал или към други членове на семейството. През този период от време, когато толкова различни чувства могат да залеят ума и сърцето, няма начин да се измери колко интензивно един родител може да изпита цялото това съзвездие от емоции. Не всички родители минават през тези етапи, но е важно за тях да се информират за всички неприятни чувства, които могат да възникнат, така че да знаят, че не са сами.